"Да бъдеш или да не бъдеш...директор на училище" - есе

„Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички?“

из „Хамлет“, Шекспир

Да... Седя пред белия лист хартия, разтворила множество книги пред себе си с научна литература по въпроса и се чудя откъде да започна. Мисля си: „За тези 17 години в училище все нещо ще измисля, за да защитя тезата си, че все пак е хубаво да бъдеш... директор на училище“, и то в 21 век. Прочетох лекциите, книги и твърдения по въпросите за психология на управленската дейност в образованието, за това, че учителят трябва да бъде майка, но и мащеха на ученика, че учениците са не само творение на техните родители, но те са плод на дългогодишни опити от страна на обучаващите да наложат техния светоглед и начин на възприемане на всичко заобикалящо ги. Позволявам си да разкажа една история, която е истинска, започната е в края на миналия век и продължава да се пише до днес. Това е моята история...

Раждайки се през 70-те години на миналия век, аз без да исках станах „дете на прехода“. Семейството ми е работническо: майка ми - учител по математика, а баща ми – шофьор в комбинат за ремонт на колесни трактори. И двамата ми родители се трудиха и продължават да се трудят честно и почтено. Ценностите, на които държа, както и характера си, изграждам през целия си живот. Поведението и примера, който ми дават родителите ми, възпитанието в началните детски години, които съм получила от тях, от една страна, и от първата си класна ръководителка, от друга, са едни от най-важните за мен. Винаги съм се стремяла да бъда за пример и подражание на всички мои съученици, уважавала съм и съм се стремяла и мен да уважават като човек и личност. Никога не съм нагрубила или обидила някого, била съм приятел с всички и както пише в характеристиката ми от 4 клас моята класна ръководителка: „Независимо, че е най-малка от всички в класа, съучениците й я уважават и слушат“. Да... Това беше до прехода.

През 1990 г. завърших средното си образование с пълно отличие в тогавашното ЕСПУ в родния си град, понастоящем СОУ, в което и работя. Специалността ми – „Продавач-консултант“. Естественото продължение на образованието беше във висше учебно заведение. По това време изборът беше между един университет и един полувисш институт, за разлика от настоящето, в което можеш да кандидатстваш в което си искаш висше учебно заведение и да получиш каквато си искаш диплома. Аз избрах Технически университет в гр. Пловдив. Защо ли? Първо, защото майка ми беше учител по математика и директор на основно училище в малко селце. Виждах колко много е натоварена с работа, как отдаваше цялата си енергия и време, за да научи другите деца, а за нас с брат ми не й оставаше много. Зарекох се и й казах, че като нея „даскалица“ никога няма да стана. Второ, моята приятелка искаше да става инженер, и тъй като много ценях нейното приятелство, реших да я последвам. Народът ни обаче много точно го е казал: “Голям залък лапни, голяма дума не казвай!“ Така стана и при мен. След петгодишно успешно обучение, завърших с много добър успех висшето си образование. Междувременно в четвърти курс изкарах професионална квалификация „Учител“ по технически дисциплини. През цялото време на следването си обаче вътрешно знаех, че няма и не искам да работя като инженер. Беше ми много трудно, защото идвах от малък град и не бях завършила точното училище. Знаех, че искам да се занимавам с нещо, но с какво точно, нямах никакво понятие.

След завръщането ми у дома се оказа, че има място за педагогически съветник в родното ми училище и тогавашната директорка ме назначи „до завръщане на титуляра“. Защо мен? Може би, защото бях натрупала доста организационен опит и умения за работа в екип в организациите от социалистическото общество. Бях се социализирала достатъчно, за да започна да помагам и на младите хора да намират „правилния“ път. Въпреки че бях още млада и учениците ме приемаха повече като приятел, отколкото като учител, желанието, с което работих с тях се отразяваше и на цялостната работа и не след дълго резултатите бяха налице: създадохме организация, наречена Ученически парламент, която беше нещо ново за нашата прохождаща в демокрацията държава. В нея членуваха само двайсетина младежи, но всички те работиха с огромен хъс и стремеж да се докажат. Те искаха нещата да се случват....И те се случваха: за Коледа организирахме благотворителен концерт под надслов „Деца помагат на деца“, създадохме клуб „Дебати“, в който разглеждахме наболели теми за обществото и канихме много гости-специалисти в дадена област. Хареса ми да работя с децата и като че и открих „призванието“ си.

Това обаче беше „до завръщане на титуляра“. Междувременно успях да се омъжа и да родя, но и да остана без работа. За моя радост обаче се откри нова длъжност „Ръководител на електронно-изчислителен кабинет“. Започнах отново работа, но вече със съвсем различно естество. Не успявах да се занимавам с децата, задълженията ми бяха свързани през повечето време с техника и поддържането й. За щастие или нещастие стана смяна на ръководството и по препоръка на новия директор започнах да се преквалифицирам от инженер в „Учител“, за да отговарям на изискванията в Инструкция № 2 за заемане на длъжността. Учих отново година и половина и бях назначена за учител по информатика и ИТ.

Междувременно на път беше и второто ми дете. Прекъснах кариерата си за три години, през които се отдадох на семейството и децата си. След това отново се завърнах в училище, и продължих да работя още по-усилено. Продължих да се самообразовам, защото за едва три години, преходът в образованието беше толкова стремглав, че в един момент техниката ме беше „изпреварила“. Изкачих се по стълбичката на професионалното развитие до втора професионално-квалификационна степен, специализирах година и половина чужд език – английски, успях да посетя страни в Европа и да се срещна с нови и интересни хора. Работих и работя по проекти, свързани с програмата „Учене през целия живот“, секторна програма „Коменски“ на Центъра за развитие на човешките ресурси. След 17 години в сферата на образованието от учител станах старши учител, а сега съм на длъжност „Помощник-директор по учебната дейност“ в „моето“ училище. За да защитя социалния си статус е необходимо ежедневно, ежечасно да работя за повишаване на собственото си образование. И колкото повече навлизам в „материята“, толкова повече осъзнавам колко малко всъщност знам и колко е огромен океана от знания, умения и компетенции, които мога да получа.

Да бъда...или да не бъда? Това е въпросът. Отговорностите, които носи един ръководител са тежест, с която не всеки може да се справи. Той трябва да бъде човек със силно, харизматчино присъствие, човек, който успява „с памук“ да извади „душите“ на колегите, родителите и учениците. Той трябва да всява респект, да познава всички нормативни документи и както се изрази един лектор – директорът на училището е идеалният администратор. И ако образователният и възпитателен идеал на социалистическото общество беше „хармонични и всестранно развити личности“, идеалът на днешното време е личността на предприемача и на хората, които умеят да взимат самостоятелни и новаторски решения, които умеят да работят в екип, да правят и управляват проекти. Затова в своята дейност като педагози и ръководители на образователната система и образователния процес, трябва да се стремим винаги децата ни да се развиват в посоката, в която те желаят, а ние да се самоусъвършенстваме и стремим да бъдем в крак с времето и иновациите в сферата на образованието. Да, престижно е да бъдеш директор на училище, но на каква цена!?

You can highlight important information or announcements in text like this.